451˚ по Фаренхайт

сряда, 31 юли 2013 г.

| | |



Това  е една книга-антиутопия за свят, в който книгите са забранени и се изгарят. Хората се страхуват от книгите, страхуват се, че те ще развалят тяхното повърхностно и пошло ежедневие пред големите телевизионни екрани и ще ги извадят от спокойния сън, в който са попаднали. Умът им е замъглен чрез насищане на сетивата. Умът им е като в транс-без възприемане, развитие и мисъл, ум, закърнял и изгубил ясните очертания на света около себе си. Ум, който лесно се манипулира и контролира, ум, заключен с големите вериги на своето невежество и своя страх. Страх от всичко, което може да развали шарения карнавал, който обществото нарича свой живот.
Всъщност докато четях се сетих за „Приспивна” песен на Чък Паланюк, където:

„Вече никой не владее съзнанието си. Никой не може да се съсреодоточи. Не можеш да мислиш. Винаги някакъв шум дълбае като червей главата ти. Певците крещят. Покойниците се кискат. Актьори плачат. Всички тези малки дози емоции. Някой винаги замърсява въздуха с настроението си.”

Но в 451 по Фаренхайт това се усеща по-силно. Хората живеят между големи телевизионни стени и гледат безмозъчни предавания, които за тях са по-важни дори от собствения им живот. Вечер си лягат, а чрез електронни тапи в ушите им светът продължава да жужи в ума им. Така че никога да няма и мъничък момент тишина, в който умът да не бъде зает.
 А всичко е представление, един добре украсен карнавал. Когато полицията гони някого, всички хора наблюдават от големите екрани и винаги злодеят бива хванат. Всичко е нагласено като стара филмова лента, но хората именно това очакват. Едно консуматорско общество стигнало до предела на своята елементарност. Всичко е изкривено, размито. Ценностите липсват. Светлите човешки чувства и емоции са заменени с електронни. А както казва главният герой на романа културата е „простреляна в гърдите”. Апатията и безучастността са завзели човека.
 И дали лошият е бил наистина лош и дали полицията е хванала точния човек, това никой не знае, но и никой не го интересува щом има шоу. Обществото на този погубен свят е празно отвътре. Умът на човека е закърнял също като апендикса му, защото не го използва. Умът е твърде зает да участва в големия карнавал на сетивата. Карнавал, в който границите на морала се размиват и висшите човешки ценности са потъпкани. Хората са в безизходното положение на сляпо еднообразно спокойствие и наслада от безделието. Те живеят живот-безмислен и лесен и не могат да си представят друг. Живот без право на избор, без право на различие. Всички са еднакво безмозъчни, еднакво безчувствени и еднакво контролирани. И както казва главният герой:

„Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които трябва да се сравняват.”

Няма стремеж към развитие, към индивидуалност, има уеднаквяване. И когато някой е кривнал от правия път, се наблюдава от полицията, докато идва един ден когато полицията не успее да открие престъпника на дадено престъпление, тогава избира произволен съмнителен кривнал невинен човек да бъде част от шоуто и да заеме мястото на търсения лош в холивудския шарен филм, който хората очакват да видят на големите екрани у дома си. Тоест дори пазителите на реда и справедливостта не са нищо друго освен пазители на големия шарен карнавал, които дундуркат мозъците на хората, за да ги приспят отново ако има опастност да се пробудят. А това, че през това време тинейджърите се блъскат като луди с коли и агресията и насилието са превърнати в игра и постоянно някой умира по пътищата, това тях не ги засяга по никакъв начин.


Както полицията, така и пожарните са пазители на реда и с това на гробницата на ума. Длъжността на пожарникарите не е да гасят пожарите, а напротив-да ги запалват.  Пожарникарите се грижат книгите да не пробудят желанието за различен живот у хората като ги унищожават. Пазителите на реда изгарят книгите и с това потушават огъня на развитието още в зародиш. Пожарникарите са тези, които при повикване при сигнал за намерена книга пристигат на мястото и го опожаряват до основи, оставяйки само голите огненоупорни стени. Така книгите умират, „размахвайки криле като гълъби”  и малко по-малко от тях остава само пепел.

 Главният герой на историята е един пожарникар с добро сърце, който за кратко време напълно променя възгледите си. Неговата пълна метаморфоза се дължи на срещата му с интересна седемнайсетгодишна девойка, която му показва малките неща от живота, които никога не е забелязвал. Така пожарникарят започва да забелязва дори едно малко глухарче или няколко капки дъжд, те му напомнят, че е жив и все още има чувства и все още има мисъл. Започва да си задава въпроси като дали е щастлив, дали е влюбен. Но както казва героят:

„Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен.”

Вярно е, че мисленето води до болка и нещастие, но не е ли именно нещастието и двигател на прогреса и развитието. За да решиш, че ти е нужна промяна към по-добро, трябва да имаш способността да оцениш лошото. А и една от любимите ми мисли е на абат Фария от „Граф Монте Кристо” и тя твърди:

"Нещастието само открива тайните рудници на човешкия ум; необходим е натиск, за да избухне барутът."

Оттук следва, че в едно общество, отдало се на безделието и мързела, на ежедневното спокойствие и безгрижие няма как да протече развитие. След метаморфозата главният герой вече започва да се замисля над живота си, и веднага неизменно става нещастен, но и търсещ откривател и създател на бъдещето. Той започва да краде книгите, за да може да ги прочете. Тази част от книгата ме върна към „Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак и със страст си спомних как малката Лизел крадеше книги, жадна за подредените букви, точно както и нашия герои. Но нека не сменяме темата.
Главният герой се изправя срещу системата, след което следват поредица от трудности и приключения. Дали той ще успее сам да бъде стълба на разума, да поеме това тежко бреме на плещите си и да бъде различен противно на света около него. Дали ще успее да остави нещо след себе си и да спомогне за едно по-добро бъдеще или ще се предаде и ще бъде пометен от системата, това трябва да разберете сами, след като отделите една вечер от живота си и прочетете тази малка книжка. Уверявам ви, всяка минута си струва!



„451 градуса по Фаренхайт” е прекрасна книга, която е кратка, точна ясна и забиваща се право в сърцето. Това е книга, която всеки интелигентен човек трябва да прочете ако случайно е пропуснал. Книга, която те кара да се замислиш и над собствения си живот, както и върху обществото около теб и да се опиташ да вървиш напред с посока и желание за развитие. Защото това, което си успял да създадеш по време на жизнения си път остава след теб, достига до други хора и така би могъл да промениш мисленето им с частица или две, а заедно с тях и целия свят. И както казва главният герой:



 „Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.”


„Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.”

0 коментара:

Публикуване на коментар

Цитати от минали месеци :)

"Художникът може да гледа хубаво момиче и да види старицата, в която ще се превърне след време. По-талантливият художник гледа старицата и вижда колко хубава е била в младостта си. Великият худпожник вижда старата жена, изобразява я каквато е, но кара другите да виждат и хубавото момиче...още нещо-внушава на всеки малко почувствителен от глава лук, че момичето е още живо, затворено в това съсипано тяло. Пинуждава те да преживееш тихата, безкрайна трагедия, състояща се в това , че нито едно момиче не е прехвърляло осемнадесет години в съзнанието си,...каквото и да и причини безмилостното време. "

"Странник в страннастрана"

РобъртХайнлайн

„Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсреодоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени. Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти. Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не сеинтересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха..."

"Приспивна песен"

Чък Паланюк

„Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелство. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.”

„451˚ по Фаренхайт”

Рей Бредбъри